Academy of Magic

Нека магията бъде с теб!
 
ИндексИндекс  ЗбИжЗИЙЗбИжЗИЙ  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Последен лъч

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Admin
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
avatar

Female
Брой мнения : 1572
Age : 29
Registration date : 07.10.2007

Описание
Герой:
Особености: Без особености

ПисанеЗаглавие: Последен лъч   Нед 08 Юни 2008, 23:49

Дръжката на вратата изскърца под натиска на нежна длан. Каролина се усмихна, прекрачвайки прага на това, което някога наричаше свой кабинет. Сега стаята изглеждаше обитавана от духове. Чаршафи бяха постлани върху мебелите, сякаш стените трябваше да бъдат пребоядисвани, а това бе далеч от истината. Толкова отдавна не беше идвала на този етаж, в тази стая...толкова отдавна чистката не бе минавала през това място...наистина изглеждаше зловещо...но някак приятно зловещо. От стените се носеха образи-спомени на отминали събития-някои от тях-красиви, докато други-направо ужасяващи. Ако не се налагаше, Каролина може би изобщо не би пристъпила прага на това място отново, но сега знаеше добре, че тук свършва пътят. Или не знаеше... ако трябваше да бъде честна пред себе си, директорката не знаеше в какво точно да вярва в този миг. Усещанията и образите бяха толкова разбъркани и хаотични...крещящи в съзнанието й, че тя не бе увенера в истинността на каквото и да е от видяното и почувстваното. Оставяйки това настрана, стаята пораждаше у нея симпатия... неуравновесеността на зловещата мрачна атмосфера я караше по особен начин да се чувства спокойна и нещо повече-тя усещаше в себе си, че тук нещата щяха да бъдат такива, каквито трябваше. Не можеше да не се запита именно в този момент, съществуваше ли такова нещо като съдба. Истина беше, че като цяло природата й я предразполагаше да съзнава съществуването на върховен ред, хронологичност и последователност. Истина бе също така, че ако съдба нямаше, бе доста трудно да се обяснят всички тези предчувствия, всички тези видения в течение на целия й съзнателен живот. В разрез със спомените, убежденията й й налагаха вярата че примирението е най-големият й враг. Въпреки това обаче, когато бе тук, изправена в ситуация без друг изход освен да посрещне следващия кадър от своя живот, тя не можеше да продължи да се бунтува. Когато изборът вече е направен, съзнателно или не, идва момента да се погледне общата картина и да се повярва пряко сили в уместността на решението и в ползата от него. Тъй или иначе вече бе късно да направи каквото и да е...а и да можеше, тя пак щеше да избере да последва този вариант, който макар суровостта си специално към нея, съдържаше ползи по-големи и важни за всички останали. Може би...може би това бе истината-за съдбата...и пътя на всеки. Може би не бе въпросът да следваш нещо предначертано и все пак предначертаното съществуваше. Може би съдбата всъщност беше път...път с милиони разклонения за всеки избор който индивидът трябва да направи в живота си. И в зависимост от изборите...този път отвеждаше в пределно много различни посоки. Как бе възможно дори това все пак, когато крайната дестинация беше една? Или...може би не бе път...може би бе по-скоро кръг, затворен и съвършен...изпълнен с множество пресечени рисунъци...имащ за център началото на човешката екзистенция. Да...тогава и само тогава би било възможно краят да бъде един и да остане в плен на неизменната си вариация. Но Каролина не можеше да и обясни защо разсъждава върху модели на човешката действителност. Защо дори си въобразяваше, че е способна да сглоби образ на един висш абстракт, чието хипотетично съществуване едва ли можеше да промени нещо в конкретната й действителност. Но не беше права за последното-екзистенцията му означаваше много-означаваше, че макар пътят й да прекъсва сега, всичко до тук е имало някакъв траен смисъл отвъд обвивката на материалната реалност. Разбира се тя можеше да се надява да бъде запомнена с твърде много неща, но не бе напълно сигурна, че това е което иска. Всъщност може би й се щеше да вярва, че нищо съвсем не е приключило, а тепърва започва. Може би затова градеше сега кули груба безплътна действителност, които не можеха да й послужат за нищо, тъй като бяха чиста загуба на време без нужните знания, искани за каквото и да е заключение. Каролина стисна устни и направи няколко крачки напред малко нервно. Може би бъркаше...вероятно това наистина бе само началото. Във всеки случай тя трябваше да възвърне спокойствието си, тъй като оставаше съвсем малко време, а трябваше да свърши още едно последно нещо преди началото на следващия кадър.
Тя седна зад бюрото си и бялата повърхност на чаршафа се набръчка под нея. В шкафа имаше само една книга-оставена точно за този момент преди толкова много време-още когато директорката нямаше реална представа какво щеше да се случи в конкретни измерения. Нищо не се бе променило кой знае колко от онзи ден-тя все още нямаше оформена идея, но едно беше ясно-сигурността в решението й да остави именно тази книга...именно в момента на постъпването й в Ейрен. Разгърна листовете, убедена, че постъпва правилно. 963-цифрите, които изникваха в ума й ненадейно...без каквото и да е предупреждение от известно време насам. Без да знае защо, Кери бе убедена, че тя ще разбере какво и защо. С бързо движение директорката извади от джоба си интересно наглед необикновено перо и задраска без помощта на мастило знаци, които не се отбелязаха на хартията-тези знаци Каролина помнеше идеално:
1115411915 3189241115 16179111229249 9816151283110 111551=15 141530181415 2 1411230315=183626149112719=191101493019 322155 3 11129146191=913113 1615181265914 161551172711=9816151283110 415 5152176=146 415 9816151283110 81 317651=266 196 20149361579

Директорката съзнаваше, че може би нямаше да постигне целта си. Човекът, за когото бе предназначено посланието, може би щеше да пренебрегне знакът...може би дори нямаше да е по силите му да го разбере. Е, тя повече от всички, бе склонна да надценява хората. Във всеки случай обаче, се чувстваше длъжна да даде възможност поне един човек да има някаква полза от цялата тази глупост, която ситуацията представляваше. Нямаше никакъв смисъл всичко да остане погребано завинаги-не това бе предназначението все пак. Каролина върна перото в джоба си, със знанието, че ще спре да го притежава съвсем скоро. Въпреки това не изпитваше желание да прави нещата по-лесни отколкото трябаше да бъдат. Остави книгата на бюрото пред себе си и положи ръце на нея веднага след като чу очакваните стъпки:
-Влез.-отрони гласът й с непонятна за самата нея увереност.

_________________
Гост, Big Brother's watchin' ya
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
avatar

Female
Брой мнения : 1981
Age : 26
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

ПисанеЗаглавие: Re: Последен лъч   Нед 08 Юни 2008, 23:52

Едва ли имаше нужда да казва подобно нещо. Фигурата спокойно отвори и след това затвори вратата зад себе си, сякаш нямаше нищо странно в това да се намира сега тук, в чужд кабинет. Какво значение имаше всъщност дали пространството не й принадлежеше, след като за нея целият свят бе чужд? След като така и не успяваше, въпреки старанията си, да усети дори времето по-близо до себе си?
Всъщност едва ли имаше смисъл от повече размисли. Единственото, до което можеше да стигне, ако наистина се съсредоточеше върху тази насока, бе да отвори собствената си кутия на Пандора и да унищожи, да премахне съществуването си на света. А Шай бе решена, преди да го направи, да постигне единственото нещо, което някога бе успявала да оформи като цел на пътя си и което осмисляше не само присъствието й в този кабинет, но и в друг смисъл безполезното пребиваване в Ейрен и изобщо неведомото й обитание където и да било и когато и да било.
За няколкото дълги секунди, които вече бе прекарала в кабинета под погледа на Каролина Бърг, тя за пореден път не бе изпитала абсолютно нищо. Може би леко въодушевление, а може би точно обратното. Беше й трудно да разпознава собствените с емоции.
Знаеше със сигурност обаче, че те в никакъв случай не си личат. На повърхността тя не се бе изменила изобщо, може би откакто бе стъпила в Академията. Това нямаше да стане и сега, особено след онази среща с Маделин. Срещата, която бе накарала съзнанието й едва ли не да поставя бариери пред себе си, пред почти всякакъв вид размишления, пред каквото и да било движение и само поради едничката възможност и съответно огромната опасност мислите й да се насочат към онази забранена за нея насока. Оттогава тялото й се бе превърнало в отчайващо безполезна черупка, в рамките на която тя не само не се чувстваше добре, но усещаше безумна затвореност, граничеща с лудост. За няколко прекалено дълги мига тя бе обмисляла възможността веднъж завинаги да се отърве от него, неспособна да намери в себе си сила да го контролира и използва като нормалните хора. Оттогава движенията й бяха загубили до голяма степен досегашната си грация, тя чувстваше крайниците си, цялото си тяло и особено неговите естествени нужди като безсмислена спирка, граници, поставени над нея, за да не може да достигне напълно онази степен на задълбоченост в себе си, която й бе нужна, за да победи собственото си съзнание. Оттогава, под настойчивите молби на Нот, тя бе успяла да приеме в себе си едва малко вода. Сякаш онази енергия, която трябваше да преминава през нея и да осмисля действията й, бе изчезнала напълно, съсредоточена там, където бе най-нужна – в мислите й. Защото онова, което подсъзнателно бе изграждала и защитавала повече от седем години, сега трябваше да защитава със собствените си сили и то от самата себе си. А това бе задача, почти непосилна за когото и да било...
Дали най-сетне бе загубила връзката с действителността и времето, която така отчаяно се бе опитвала да запази? Връзката, която беше последният символ, че продължава да съществува на света? Дали в желанието и нуждата да запази себе си от самоунищожение тя не бе позволила на жалките останки от чуждото влияние да я довършат?
Точно това бе тук да разбере. Макар надеждата отдавна да не беше част от живота й, онова, което бе останало от инстинкта й за самосъхранение в последно време, бе оставило поне помен от нея. Една сляпа, необоснована вяра, че онова, което се готвеше да извърши, ще успее да й даде отговорите, решението, което й е нужно, и ще я върне обратно в реалността, където й се налагаше да живее.
„Ирония”. Единственото нещо, което би могло сега да спаси собственото й съществуване от самата нея, бе да изтрие напълно чуждото. Може би, ако най-сетне успееше да убеди себе си, че Каролина е неин враг, пречка, тя щеше да върне силата и енергията си, за да я премахне.
Но Кери не й помагаше в това отношение. Вместо това просто седеше на старото си бюро и се усмихваше слабо на среброкосата, без да казва нищо. Може би не намираше думи...Естествено, тя трябваше вече да е научила онова, което бе неизбежно в този момент. За разлика от сестра й, новодошлата нямаше навика да подценява Бърг. Как е успяла да научи не я интересуваше.
Шай просто трябваше да направи това, за което бе дошла. Само...само ако успееше да намери в себе си някаква искра, която да я накара да поиска да го направи.
- Би трябвало да съзнаваш, че Ариман не би могъл, поне на този етап, наистина да ме премахне. Странно обаче, някак не мога да прозра нищо скрито зад тази негова задача. – започна Шай. И този път беше абсолютно същото – студ и равнодушие, нищо друго не се четеше в гласа й. Но беше различно...защото сега звучеше така не защото искаше, не защото наистина го изпитваше, а защото не можеше да се свърже със себе си достатъчно, за да изрази друга емоция. Битката, която се разразяваше в самата нея, бе прекалено силна и изходът й – прекалено важен, за да изразходва силите си да общува истински.

_________________
Fantastique, magnifique, remarquable, superbe...Or, in other words, f*ckin' awsm!


Последната промяна е направена от Shaiya на Пон 09 Юни 2008, 00:00; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://magicschoolvtrd.forumup.com
Admin
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
~`~WrEcKlEsS LeAdEr~`~
avatar

Female
Брой мнения : 1572
Age : 29
Registration date : 07.10.2007

Описание
Герой:
Особености: Без особености

ПисанеЗаглавие: Re: Последен лъч   Нед 08 Юни 2008, 23:55

Далеч от бурната борба на Шаия със самата себе си, Каролина седеше, в пределна хармония, с мила усмивка на уста, обмисляйки последните думи на момичето. Да, тя знаеше отлично защо госпожица Туран бе сметнала нея за подходящия човек за задаването на този последен прикрит въпрос, защото това бе начинът, по който директорката разбираше думите й-търсене на причините. А причините може би бяха също толкова неясни за Каролина, колкото бяха за Шаия в този момент. Как можеше да обясни защо бе поставила едно човешко същество...не-две човешки същества, в подобна ситуация? Може би не съществуваше правдоподобна причина; може би старата Каролина се бе събудила за нов живот в секундите, в които бе взела решението да го направи. Но всичко оправдаваше своето предназначение сега. Предчувствието, вяло и несигурно, бе довело нещата до вече ясния изход и това само можеше да потвърди изящните взаимовръзки, създавани от вселената. Интересен бе въпросът дали ако директорката никога не бе взела това решение, ситуацията в момента щеше да бъде възможна. За съжаление и разкаяние бе твърде късно и нито едно неизвестно не можеше да помрачи непонятния душевен мир, в който Каролина бе изпаднала полусъзнателно:
-Усилията на Ариман не са предназначени за този момент и тази дестинация. Никога не съм имала намерението да го въвличам в нещо, близо до понятието „борба за оцеляване”. Може би ще разбереш, а може би не, едничкото ми намерение да положа баланса, нужен за съществуването на всички вас тук. В един далечен момент, а аз съм почти убедена, че той ще настъпи, това ще стане невъзможно и една или друга страна ще трябва да бъде унищожена за да настъпи отново необходимото равновесие. Преценявайки щетите, съм длъжна да избера минимално драстичните решения.-Каролина се усмихна вяло и отмести ръцете си от дебелата книга.
Стана и направи малка крачка, отдалечавайки се от девойката. Простря ръка напред и обхвана махагоновата рамка на прозоцеца. Погледът й се зарея волен из зеления двор на академията. С бавно движение извади пръчката си-странно, но Шаия дори не направи опит да я спре. Усмихна се мило и я завъртя във въздуха. Малко синьо птиче се появи и кацна на ръката й. Кери го погледна и след това отправи взора си към сивите очи настоятелно, макар все още да сияеше по особен натрапчив начин. Сетне открехна прозореца и позволи на птичето да отлети. Кимна с глава и се завъртя към Шаия:
-Синята птичка ще пее за теб и в златната клетка. Ала песента й ти няма да разбереш, докато не я видиш да отлита надалеч.
Директорката се върна до бюрото си и опря ръка на него, видимо замислена. Може би нямаше нужда от всичко това, а може би и девойката нямаше да разбере нищо от казаното, но вероятно бе за добро-все пак човек, получил поуката на готово, не намира за интересна приказката, която я предшества. Обърна внезапно очи към Туран:
-Може би сбърка в избора си. Може би аз можех да ти помогна повече отколкото предполагаш.
Настоятелният й поглед още веднъж прониза сивите очи, със или без резултат. Но тези думи не бяха плод на внезапно решение за борба с неминуемото.. Ни най-малко Кери не смяташе да отстъпва от изхода, до който я бяха довели всички нейни действия от самото й раждане до този малък кадър. Напротив-тя опитваше...всячески да положи една последна тухла в градежа на живота си-брънка, без която цялата постройка заплашваше да се срути. Каролина бе наясно за причинноследствените връзки, които я обрамчваха. Нещо повече-тя бе наясно и за тези, които щяха да последват, далеч след като нейното съществуване се откъснеше от връзките си с тази малка действителност на академията Ейрен- И именно тях тя целеше да разплете...брънка по брънка. И бе успяла...оставаше само една-едничка, висяща до крайният резултат, бленуван несъзнателно от онези-другите, чийто живот бе зависил и щеше да продължи да зависи от всяко нейно действие.
Това може би бе най-обезпокоителното за Шаия Туран, която макар да не можеше да знае всеки факт, със сигурност усещаше ясно поне повърхността на намеренията на Бърг. Но Кери нямаше намерението да се превръща във враг за когото и да било, дори за секунда от съществуването си-бе далеч над този тип взаимоотношения, лишени от всеки градивен елемент. Имаше намерението да следва принципите си на отговорност и доброжелателност докато съзнанието й позволеше да ги отчита за възможни:
-А може би взе правилното решение, идвайки тук.-усмихна се тя накрая.
Повече от логичен бе избора на девойката-бе едно от най-естествените следствия в тази малка преплетена история. Това може би бе причината за знанието на Каролина за този момент преди още той да е настъпил. А може би то бе продукт на натуралните способност и желание на директорката да разбира хората във всяка една тяхна отличителна багра, оцветяваща ги в пъстротата на дъгата. А цветовете на Шаия далеч не бяга тъй сиви като косите й. Имаше много в това момиче, което си струваше да бъде оценено по достойнство, но някак може би бе прекалено пъстро и твърде финни бяха нюансите му, за да понесе на всеки. Мисълта накара Кери да се усмихне-накара я да се почувства по своему горда за всяка стъпка, която бе направила, за да достигне този момент. Но нотка на горчивина се разля в нея в мига, в който осъзна хармонията си. Дали това създание, стоящо мълчаливо срещу нея...изпаднало в непоколебима и безконечна по рода си вътрешна борба, щеше някога да изпита някакво подобие на мир? Каролина тръсна глава несъзнателно-естествено, че щеше. Хората, един вид, бяха обречени в един миг да го изпитат-ако не в друг, то поне момент преди края. Жената не пожелаваше това на момичето и все пак се усмихна на идеята
-Ако ти кажа, че най-големият ти враг си ти самата, няма да ти направя добра услуга, нито да те посветя в неизвестна за теб тайна. Но дори сега, всичко е в баланс и времето е твое. А аз съм тъкмо тук, където трябва, тъй че няма смисъл от повече думи.
Директорката седна в креслото си, положи отпуснатите си ръце върху книгата и се вгледа в момичето.


_________________
Гост, Big Brother's watchin' ya
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Shaiya
Второкурсник
Второкурсник
avatar

Female
Брой мнения : 1981
Age : 26
Къща : Chalet de soleil
Дом : Блъдхенд
Сума в Гринготс : 4895
Registration date : 12.02.2008

Описание
Герой:
Особености: Различен

ПисанеЗаглавие: Re: Последен лъч   Пон 09 Юни 2008, 00:01

Отсреща й отвръщаше поглед, също толкова спокоен и уверен като нейния. Въпреки вътрешната несигурност, в която коренно ужасната среща с Маделин я бе хвърлила, Шай нямаше намерение да си позволи да изглежда по-малко твърда.
От друга страна, изправена пред идеята за хармония и всевластие на равновесието, в която съвсем очевидно вярваше Каролина, Шай започваше постепенно да губи решителността си. Разбира се, това качество, от което имаше едва ли не неизчерпаеми запаси в името на своята цел и в момента най-вече в името на съществуването си, и сега нямаше да бъде затулено и нямаше да отстъпи място на малодушие, каквото никога не бе проявявала през целия си живот. Понякога се съмняваше, че, поемайки първия си дъх кислород с идването си на този свят, тя е плакала като всички други от страх при сблъсъка с новото. Може би сълзите са били по-скоро носталгични...И все пак едно нещо можеше в този момент да я разколебае. Това в никакъв случай нямаше да бъдат думите на Каролина, дори и да имаше много смисъл зад тях. Не, всъщност, единственото, което продължаваше да я възпира, е колко много общо имаше всъщност с директорката, която бе отписала и игнорирала от идването си. Сякаш виждаше една завършена себе си, или поне едно пълно олицетворение на идеалите, които в момента така отчаяно се бореше да запази живи и непоколебими както винаги. Разбира се, двете все още бяха прекалено различни, за да може да се каже за някаква истинска връзка, дори самото измерение, в което разсъждаваха относно така лелеяната и за двете хармония бе различно...Директорката пречупваше повечето неща през лещите на човешките взаимоотношения, докато нейната призма не включваше хората...единствено първичната сила, която им бе дала живот.
Дали Каролина съзнаваше колко е общото помежду им?
Най-вероятно. Нямаше място да се съмнява в способностите и преценките на директорката. Не и на този етап.
Без да отмества очите си от тези на Бърг, Шай впрегна всичките си сетива в това да усети обстановката около себе си. Искаше да знае в какви условия се намира и то бе жизненоважно за нея. Интересното е, че дори за миг не се и застави да търси капан...не го очакваше от Кери. Дори бе убедена, че такова нещо няма. Това, което я интересуваше в момента, изобщо не бяха намеренията на Каролина, а тези на сестра й....Все пак доста отдавна бе взела решение да не се води сляпо по „напътствията” на Маделин. И това, което щеше да извърши, може би едно от най-значителните неща напоследък, не правеше изключение. Както винаги, тя щеше да го направи по своя начин.
Точно както отварите и заклинанията. Единствено някой, който създаваше, можеше да разбере красотата и равновесието, съдържащи се в магията. Може би Маделин го съзнаваше...това не бе от значение сега.
- Нямате представа, Каролина, колко ми се ще да бяхте права.
Все още без да отмества очи, Шай бръкна в левия си джоб и извади оттам онова, което трябваше да бъде нейно оръжие сега. Медальонът блесна на слънцето, макар лъчите изобщо да не прилягаха на иначе тъмната му природа. Но пък, някакси, именно сега бе времето слънцето да погали този предмет, който толкова време е бил въплъщение на реалното приложимо зло. „Метафора.”
Кери дори не трепна при вида на медальона. В момента много повече я интересуваше реакцията на момичето. Не бе очаквала Шаия да говори...по-скоро бе чакала действие от нея. Е, тя щеше да го изпълни рано или късно.
- Но мирът и балансът са утопии. Хармонията, равновесието, те са възможни единствено отвъд ограниченията на онова, което в момента наричаме телесност и което до голяма степен лишава хората дори от безкрайните необятни пространства, до които може да достигне съзнанието. Човек...човек достига баланса единствено тогава, когато животът най-сетне приема по-висшата си форма, освобождавайки се от безполезната земна черупка. Тогава, когато с последният дъх и последната мисъл си отива и сетната жажда.
Шай вдигна медальона и го завъртя. Може би това беше единственото място, където не трябваше да оставя своя отпечатък. Може би тук трябваше да се довери и да използва силата на това оръжие на Маделин, вместо да го подлага както винаги на изконното човешко съмнение. Може би силата на медальона бе онова нещо, за което трябваше да опита да се отърве от безсмислените колебания в съзнанието си, за да я овладее.
„Човек е предразположен да се съмнява във всичко и всички, освен в собственото си съществуване.” – Декарт. Може би в тази битка, която водеше вътре в себе си, независимо от изхода и победителя тя щеше да бъде унищожена. Може би трябваше най-сетне да се опита да се закрепи за онези стойности, в които никой до този момент не се бе съмнявал въпреки човешката си природа – времето, пространството, съществуванието. Може би наистина бе направила правилния избор, идвайки тук, може би тук, въпреки размишленията, щеше най-сетне да постигне онази целенасоченост, която винаги бе искала. Може би въпреки колебанието, което приликата с Каролина причиняваше, премахването на директорката щеше да бъде символичен акт на стъпването на земята, на преоткриването на истината, на солидността в ограничаващия ги свят.
- Иначе казано, макар и така отчаяно и постоянно съсредоточени и устремени към тези утопии, и ние ще си останем толкова ограничени, колкото останалите. И те ще си останат утопии, колкото и силна да е готовността ни да ги преоткрием поне за един миг. Този миг...най-вероятно не е отреден за нас. За хората.
Никога не бе търсила солидност другаде, освен в себе си.
Движението й бе както винаги мълниеносно. Последната тиха усмивка на Каролина изчезна ведно с бавно падащия към земята медальон, силите на който Шай така и не бе пожелала да разбере. Бе желала друго...и сега за първи път щеше да направи нещо, което не е предопределено от собственото й търсене за ролята й в този свят, което не бе осъществяване на целите на друг, независимо колко близки или далечни спрямо нейните...За първи път щеше да направи онова, което сърцето й желаеше...
- ОБЛИВИАТЕ!
Може би онази усмивка, която сега бавно отмираше, стопявайки се в унеса на забравата, бе усмивката на човека, който е бил най-близо до утопията. Усмивката на онова същество, което бе позволило на себе си дори опита да надскочи физическото и да потърси истината зад хората.
Нямаше да позволи тази усмивка да бъде загубена завинаги. Дори само за да може да я зърне още веднъж, преди да умре, още веднъж да се почувства част от тази сила, още веднъж да усети какво би представлявала истинската надежда...Нямаше да позволи на себе си да премахне единственото нещо, което някога й бе вдъхвало истинска вяра...
За първи път в живота си Шай щеше да създаде светлина...дори тя да бе само един-единствен лъч.
За първи път щеше да използва „заветната” си легилимантика, за да даде....

Последен нежен отблясък в зелените очи. Последен момент на умиление, последна искра на сребристото. Последно докосване. Последен поглед към онова, което ще ти принадлежи завинаги. Последен спомен за проблясъка на кехлибара в кестенявото. Последен образ...

Единствен помен от предишната нея. Толкова миниатюрен външно, толкова незначителен за всеки, колкото истински огромен, колкото невероятно мащабен бе за самата Каролина.
Шай въздъхна. Сивите очи блестяха на слънцето, изпълнени с нещо, което тя не бе виждала върху себе си от дете...Колко горещо, колко истински желаеше тя в момента да е изпитала онова, което току-що изтри завинаги от другата. Колко силно мечтаеше само за миг да намери нещо в живота си, нещо, което би могло да я запази.
Но ето тук бе основната разлика между тях. Каролина имаше този мъничък пристан вътре в себе си...който щеше да й бъде последен. Такъв, какъвто Шай можеше да открие само далеч, само в студената аналитична сила на съзнанието си, само в точно толкова сивия и равен ум...

Тръсна глава. Сега не бе времето. Можеше да унижава и да разкъсва себе си отново и отново после. Сега трябваше да обърне внимание на действителността.
Приближи се до бюрото, отмествайки празната почти като черупка Каролина. За няколко секунди бе използвала наистина даденото й от Маделин оръжие, но само за да запечата вече стореното от самата нея. Съмняваше се, че, дори и да провери, Маделин щеше да забележи нещо различно. Начинът, по който бе завършила задачата си...нямаше грешка, в това тя бе абсолютно сигурна. Слаба или не, тя не бе допуснала грешка.
Забеляза книгата мигновено. Разтвори я, без да чака или да търси каквото и да било. Намери страницата също толкова бързо. Очите й пробягнаха по редовете за миг, без да дават израз на учудване или неразбиране. След това Шай вдигна поглед право пред себе си и започна бавно да го мести от една към друга вещ в стаята.
„Когато всичко приключи, използвай кода. 15 надясно, 2 наляво. Свещникът. Тайният вход в кабинета. Имам последен подарък. Използвай го добре. Не го използвай за вреда. Ще те унищожи.”

Кабинетът отново бе обитаван от духове. Нямаше никакъв помен за нечие присъствие, всички мебели продължаваха да бъдат покрити с безупречно гладко хасе.
Нищо не подсказваше за това, което се бе случило тук и нищо никога нямаше да го издаде.
Вихърът от сребристо и черно бе изчезнал за броени мигове. Заедно с всичко, което можеше да свърже този кабинет с когото и да било...

_________________
Fantastique, magnifique, remarquable, superbe...Or, in other words, f*ckin' awsm!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://magicschoolvtrd.forumup.com
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Последен лъч   

Върнете се в началото Go down
 
Последен лъч
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Academy of Magic :: В академията :: Замъкът Ейрен :: Първият етаж :: Кабинетите на ръководството-
Идете на: