Academy of Magic

Нека магията бъде с теб!
 
ИндексИндекс  ЗбИжЗИЙЗбИжЗИЙ  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Светлина в мрака

Go down 
АвторСъобщение
Madeline Reaper
Graduated
avatar

Female
Брой мнения : 342
Age : 29
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

ПисанеЗаглавие: Светлина в мрака   Съб 26 Апр 2008, 17:39

Рядко се случваше Маделин да се затича, ала случая бе наистина уникален по своя характер. Скована от странното чувство, обвързало гръкляна й в затягаща се метална хватка, отказваща да отпусне захвата си дори на милиметър; да й позволи да диша или да проумее. Страхуваше се от това усещане-бе готова да бяга от него, но сама знаеше че няма къде да се скрие. Надяваше се просто да остане сама за един момент, достатъчно дълъг, за да може да проумее какъв бе този странен импулс, причиняващ й толкова много тревога, а сякаш плод на странната й внезапна параноя и нищо повече. Бягаше към гневните клони на върбата, тъй сякаш там щеше да намери утеха и ключ към спасение, което нито търсеше, нито очакваше наистина. Но вътре в себе си Маделин знаеше добре кое бе единственото нещо, което можеше да й помогне, да я отърве от нетипичната глупост, която започваше да проявява. Да го прогони-какъв бе начинът? Един-единствен и в момента, в който проумя това, тя разбра, че незабавно трябва да предприеме нещо. Той нямаше да си тръгне просто така-неведнъж го бе гонила от живота си, но дългът, който той намираше незнайно защо така първостепенен и ключов за съществуването му, го бе връщал всеки път и не бе оставил място за съмнение, че той остава част от общата картина, докато съдбата не стори сгоден случай за разплата. А съдбата, противно на всеки опит на Маделин, я бе обвързала с него, също както камъка е вързан с тежката верига за крака на удавника. А тази верига вече не се намираше долу-тя се бе обвила около шията й и се пристягаше с всяка изминала секунда. Да се отърве и да може отново да диша...ала щеше да коства много усилия. Маделин се завъртя, проверявайки импулсивно дали не е следвана безшумно, тъй като напоследък, противно на всички свои знания и способности, тя не бе успявала да долови присъствието му преди то да натегне във въздуха като тежка мъгла в мразовита зимна утрин. Страхуваше ли се от него или пък от себе си? Тя нямаше как да знае това, тъй като сърцето й биеше прекалено ускорено, дори без да запитва този страшен въпрос. Слабост...отричаше я, ненавиждаше я...не можеше да понесе мисълта, че контролът е прехвърлила сама върху друго човешко същество, при това толкова неосъзнато и без капка мисъл за последствие. Но тя знаеше какво е нужно да бъде направено, за да спре това безумство и нямаше намерение да позволи на каквото и да е да обърка нейните планове...не и когато те бяха всичко, на което крехкото й съзнание се крепеше. Възможност за разплата бе единственият вариант пред нея, а тя знаеше че стоящото, скрито в корените на тази очарователно яростна върба, съкровище е пътят към нея-едничкият, познат на трескавата й мисъл за момента. Знаеше че не може да устои сама на силата на предмета, независимо от усилията и способностите си-в противен случай Каролина не би го скрила по този начин..., а тя дори нямаше представа какво представлява този предмет..., но скоро щеше да разбере достатъчно. Прокрадна се под разгневените клони, бушуващи над главата й и потърси с дълги нежни пръсти малкия ключ към хода й напред. Върбата застопори яростния си ход в мига, в който малкото парче дърво хлътна в ствола й. Отворът беше малък-надали човек би се изкушил да се провре през него в дебрите на неизвестното-в самата земя, ала имайки крайна цел, Маделин не можеше да спре, за да обърне внимание на незначителни детайли като удобството.
Силуетът й се изгуби от картината на поляната и потъна в сянката на върбата. Тунел-именно каквото бе очаквала да намери. Но тя знаеше пътя, тъй сякаш вече го бе минавала хиляди пъти. Малко листче, намерено не съвсем по случайност, бе указало всеки малък детайл, водещ до желаната дестинация. И ето че беше време Маделин да спре да пресича безкрайните коридори. Стена от пръст се издигаше пред нея-несъвършена и груба, ала знаейки че там, в нея се крие съвършената красота, тя не се спря и не си позволи да се погнуси от липсата на естетичност в обстановката. Първоначално Рийпър застана пред стената, огледа я, опита няколко прости заклинания за разкриване на скритото, ала не бе и очаквала да е толкова лесно. За съжаление нямаше време да експериментира. Ако все пак беше права в преценката и очакванията си, вътре в калната стена стоеше скрит близнакът на нещо, което вече се намираше у нея. Маделин прокара пръсти по шията си с усещането за странно ледено докосване, смесено все още с чувството за тежест и недостиг на кислород, подпря с показалец топчето на медальона си и с лек натиск го завъртя по път, обратен на естествения му ход.
Можеше да почувства как магията наелектризира меко и бавно въздуха, сякаш отваряйки процеп през него, в нищото, към тайнствения предмет отвъд грозотата на неестетично-грубата повърхност. И ето че нещо светло проблесна там, под калта на стената-нещо толкова малко, че бе способно да се побере в шепата на петгодишно дете, ала и нещо толкова могъщо, че бе способно да унищожи живота в цялата околност. Маделин го разпозна почти веднага, изненадана, че все пак не бе точно онова, което бе очаквала да бъде скрито на такова място.
Малкият пръстен се оттърси от земния си страж и се извиси в пространството между жената и стената. Маделин се поколеба-знаеше че не е сам и докосне ли го ще разбере повече отколкото й е нужно, но това беше и идеята. Трябваха й само няколко секунди да се подготви.
Докосна го и нищо не се случи. С трепереща ръка, тя го сложи на безимения си пръст и макар да очакваше нещо да стане, не можа да не подскочи, когато чу сладък мелодичен глас в самото си съзнание:
-Много са ме будили през вековете. Много са намирали тихия си край заради тази дързост.
Маделин потрепна. Знаеше, че това не е проста заплаха, част от защитата на пръстена. Осъзнаваше, че е искрено предупреждение за нещо вече случвало се. Познаваше силата на този пръстен твърде добре, за да пренебрегне една такава реплика:
-Много не са всички.-каза тя тихо, тъй сякаш се срамуваше, че говори с глас в собствената си глава, макар че свидетел за това безумство нямаше.
-Не.-отвърна й гласът.-Не са. Имаше няколко щастливи глупци, чиято душа намери сродна в моята. Те не загинаха тихо.
Гласът се смееше беззвучно, ала Маделин разбираше. Не можеше да се страхува-страхът беше за вече падналите, а тя можеше да се спъне, но никога нямаше да падне.
-Не те викам заради себе си.
-Зная. За това си още жива.
Маделин потръпна от изненада. Нямаше смисъл да говори повече. Беше време да слуша. Гласът говори дълго. Изговори думи, които се отпечатаха в съзнанието на жената по-силно от което и да е събитие; от всеки бъдещ спомен-думи, които тя би искала никога да не е чувала. В един момент гласът заглъхна, сянка се появи на стената срещу нея и тя, без да се обръща назад, вдигна ръка към ухото си, сякаш действие на страх, прибързаност, импулсивност. Нокътят й докосна малката сребърна халка на ухото й, от която в същия миг излезе малка искрица, полетя и се изгуби в пространството. Маделин се обърна. Страхът я скова и разумът й проектира само няколко накъсани кадри: първо-козина, след нея-слюнка и най-сетне-бели зъби. Миризма на опърлено животно се разнесе из малката камера, толкова наситена, че бе невъзможно за присъстващите да я избегнат. Импулсивно, тя вдигна единственото си оръжие високо. Макар да знаеше че действието няма да е от особена помощ, ръката й се понесе напред, а умът й наполовина бе произнесъл заклинанието, когато бе грубо пресечен от сладкия мелодичен глас, който каза просто:
-Не.
Това сякаш бе напълно достатъчно за Маделин, тъй като веднага щом го чу, тя свали пръчката, опирайки ръката си до тялото. Беше ли под контрола на гласа? Не, не това се случваше-Рийпър просто разбираше. От всичко чуто до момента, тя бе проумяла...може би твърде много истини. Пръстите й се отпуснаха и абаносовото дърво изпадна от тях. С меко тупване пръчката отскочи от пода и се плъзна встрани от нея-настрани от съществото, което изрева страховито в същия миг, сякаш разбудено и раздразнено от този жест на капитулация. Ръката й трепна конвулсивно, усещайки някаква празнота и-може би за пръв път в цялото си съществуване-беззащитност. Малка крачка назад бе достатъчна провокация за повторния гневен звук, който долетя право от широкоотворената паст на съществото. Маделин знаеше че не бива да прави нищо, с което да попречи на защитника да изпълни волята на господаря си. Тя не бе тази, която трябваше да застане пред него и да опита да го спре. Призованият за тази задача беше друг.
Надеждата да не чака твърде дълго бе оправдана и Рийпър си отдъхна когато видя черния гарван да изниква зад ъгъла. С малка въздишка Маделин се изправи, изпъната като струна, пред високия звяр, който за сетен път изви животинския си рев във и отвъд пределите на прохода. Постановката на тялото й се отпечатваше ясно върху силуета-единственото нещо, което Клод можеше да види. Трансформацията му бе твърде кратка, а ефектът частичен-от далеч изглеждаше като странен експеримент-лявата му ръка бе останала черно гарваново крило-сега с по-големи от нормалните за птица размери. От близо изглждаше уродлив, странен и дори нечовешки. Частичната трансформация бе повлияла на цвета му-сега кожата му бе с по-сивкав отенък, а косата-мътносива. Маделин не помръдна-с нищо не показа изненада, погнуса и изобщо-реакция от появата му. Повдигна вежда едва когато забеляза пръчката в дясната му ръка. Нима смяташе да се изправи срещу „това” с пръчка? Маделин вече знаеше че тя няма да му помогне-едно от многото неща, които гласът й бе споделил. С магия...можеше единствено да забави неизбежния сблъсък.
Клод застана между нея и съществото и бързо отнесе един удар, с който драгоценната магическа пръчка изхвръкна от ръката му. Ето че не бе послужила за нищо.
Рийпър използва момента, за да свали единия от пръстените си и да го тикне в ръката му-бе студена и изпотена-още един сигнал за паника, който жената предпочете да пренебрегне. Той я погледна, сякаш за съвет или поне заповед, но очите й бяха празни и безизразни-с това той трябваше да се справи сам.
Маделин не се интересуваше особено от развоя на събитията-по един или друг начин още тук тя щеше да се отърве от него и това бе важното. Ала всичко чуто...от този странен глас...някак я караше да се съмнява в желанията си...
Клод сведе поглед към ръката си и осъзна какво трябва да направи, за да елиминира опасността-наместо камък, пръстенът имаше капсула с отрова. Оставаше единствен въпросът как да се доближи достатъчно, за да спечели шанса да го убоде. В ума на Клод имагинерен часовник тиктакаше като индикатор за бомба със закъснител, заплашваща да избухне, ако не бъде деактивирана своевременно.
Без оръжие в ръка, той бе лесна жертва за атаката на пазителя и осъзнал този факт, откри, че най-уместният ход би бил липсата на какъвто и да е ход. Само следващото враждебно действие на чудовището бе някакъв шанс за успех.
-„Защо тя не се бие?”-помисли си той почти рефлективно-до момента Маделин не бе позволявала той да поеме инициативата, дори ако въпросът беше на живот и смърт. А сега тя стоеше парализирана зад него и очакваше битката да приключи-толкова нетипично бе това!
-„Тя желае ти да се биеш. Да умреш или да победиш...и да го вземеш, за да се махнеш от тук.”
Клод разпозна чуждия глас в ума си и настръхна:
-Защо?-промълви тихо. Макар той да не видя това, Маделин го погледна особено...смутена и малко притеснена.
-„Ти вече знаеш това.”-отсече гласът.
Защитникът замахна с лапа и Клод сякаш се оттърси от дълбока дрямка, но успя навреме да отбие удара с крило. В тези кратки секунди се случиха няколко неща. Първо крилото поддаде на натиска на лапата и се чу тъп хрущящ звук; след него дойде и тих агоничен стон, но накрая шипът на пръстена се заби във врата на пазителя. Клод се оттегли назад, наблюдавайки реакцията на живото същество към отровата. Не беше обикновената реакция на приближаваща смърт-съществото сякаш се топеше; губеше се в пространството частица по частица, докато накрая не изчезна напълно.
Клод не бе успял дори да се хване за крилото-ръка, когато Маделин я докосна с върха на пръчката си. Безмълвно, тя поправи само за секунди нанесената травма и ръката му придоби отново нормалната си човешка форма. Без жест или дума, Рийпър подхвърли втори пръстен към мъжа и му обърна гръб, тръгвайки към изхода на тунела.
Клод погледна предмета и на мига го позна-това беше нещото, за което той бе пропътувал цялото това разстояние....както и причината да бъде вярната сянка на Маделин. И сега бе в ръцете му-вече имаше възможността да осъществи плановете си...самият факт, че го бе получил, говореше за свободата му от тук насетне. Ала иронията в тази ситуация не му понасяше. Клод сега се чувстваше истински окован от пътя, който сам бе избрал. През времето, прекарано като довереник на Маделин, той сякаш се бе чувствал по-свободен и доволен отколкото в този щастлив миг, в оковите на заслужения вътрешен пир. Тръгна след нея, тъй като бе наясно, че много неща оставаха да бъдат изказани преди да бъде взето решение.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Madeline Reaper
Graduated
avatar

Female
Брой мнения : 342
Age : 29
Registration date : 15.03.2008

Описание
Герой:
Особености: Метаморфмаг

ПисанеЗаглавие: Re: Светлина в мрака   Съб 26 Апр 2008, 17:44

Маделин бе излязла от прохода, бе се отдалечила от върбата и сега стоеше съвсем спокойно, загледана в академията, в очакване хармонията й да бъде нарушена.
-Това...-заговори той, приближавайки се към нея.-Ти го направи нарочно, нали? С цел... За да се отървеш от мен.-в гласа му се долавяше гняв, който Маделин, противно на желанията си, разбираше.
-Мислех че това е което ще те направи щастлив. Безсмислено е да те задържам повече тук.-произнесе тя хладно.
Клод се обърка от думите. Той нямаше отговор за себе си как бе възможно да не се зарадва на постигането на едничката си цел.
-Пречка ли съм за теб?-попита, тъй като това бе единственото разумно обяснение, достигнало до ума му.
-Не. Не си.-отвърна тя, а тонът й го потресе. Беше разгневена...отново, а Клод така и не бе разбрал с какво го е предизвикал.
Но...поне сега трябваше да стане ясно какво се случва...и защо. Протегна ръка и хвана рамото й:
-Маделин?
За пръв път я наричаше с името й. Ето че нищо не беше наред. Маделин поиска да си тръгне в същия момент, но за съжаление имаше още работа.
Дръпна се от обсега на ръката му и се обърна с лице към него:
-Двата пръстена, Клод, нужни са ми.
Клод изпъна ръката си-беше ги приготвил-бе сигурен че ще ги поиска:
-Не съм пречка и все пак съм нежелан. Бих искал да можех да разбера.-Маделин мълчаливо протегна ръка и хвана неговата, взимайки пръстените, ала нейното мълчание не го спря да продължи.-През цялото това време аз съм тук-на една крачка, на един жест или дума. И ти знаеш че не е прищявка или дълг. Там, откъдето идвам, на мен трябва да служат, не аз...
-Аз зная. Да.-прекъсна го тя хладно, показвайки му колко безсмислено е да се унижава с този разговор.
Един лек импулс и тя пристъпи напред, подпря ръка на гърдите му и обърна поглед нагоре към небесносините очи. Изглеждаше малка, крехка, като красива порцеланова кукла. Какви илюзии можеше да създава въображението на търсещия ангелско изкушение в самия ад... Откровеният поглед на Маделин бе винаги нещо, което едновременно го бе привличало неимоверно и плашело до смърт. Тя вдигна ръка и обхвана брадичката му с лек властен жест сякаш да го прецени:
-Свободен си да си вървиш.-процеди хладно, без да сваля поглед от сините очи.-Но си свободен и да останеш.
Пръстите й се отпуснаха и се плъзнаха по тялото му по пътя си към мантията й. Клод я погледна изненадан, а тя се засмя тихо:
-Глупостта ти ще те довърши.-бръкна в мантията си и извади пръчката си с рутинен жест.-Съобщение ли носиш?
Глас в далечината отвърна в потвърждение. Нисък мъж се приближи към Риййпър, чиято пръчка стърчеше насочена право към гърдите му:
-Петнадесети май.-бе единственото, което се отрони от устните му.
-Трябва ли да върнеш отговор?
Мъжът направи крачка назад, изплашен от въпроса. Знаеше че дори да излъже, тя веднага ще разбере. Можеше да стане само по-лошо:
-Не.
Маделин наклони глава с усмивка. Коленете на онзи омекнаха в облекчение миг преди зелената светлина да обагри мрака:
-Авада кедавра.-произнесе Рийпър с малък пламък в очите.
Погледа за секунда как тялото пада съвсем безчувствено. В тази секунда то не знаеше какво става около него. В тази секунда вече нямаше „него”. Имаше ли нещо? Вероятно някоя красива илюзия за тишина и спокойствие...подсещаща ума, че е време да си почине...
Маделин се обърна към Клод, за да открие, че се усмихва:
-Лопата?
Тя се засмя:
-Не този път.
Рийпър махна небрежно с ръка в жест, който само Клод би могъл да разбере и миг по-късно от същото място излетяха единадесет черни гарвана. Макар за Клод отново да оставаше черната работа, това той прие с усмивка, тъй като всъщност символизираше прекрасна покана.
Няколко часа по-късно мястото беше останало пусто. Нито знак не бе оставен от случилото се.

Пояснение:
Още един затворен роул плей, който просто няма как да бъде проведен заедно с играч, различен от моите. Все пак той е нужен за линията на историята на двамата ми персонажи.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Светлина в мрака
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Academy of Magic :: Дворът :: Дворът :: Под плашещата върба-
Идете на: